Задушница

Задушницата на Архангел ще оставя.
И този път не искам да ти пиша.
И този път наместо свещ - ще се запаля.
Молитва само ще издишам.
Сама на кръст ще се разпъна.
Ще срежа и последната си вена.
Ако Архангел няма да те върне.
Предлагам му тогава да ме вземе.

Предлагам да си разделим виното.
И в чашите си сълзи да прелеем.
Предлагам му го само днес защото
от утре няма смисъл.... да живея.
Ако небето все е наполовина...
А аз съм празното пространство вътре.
И всеки ангел покрай който мина
събаря в мене църква..подир църква...
Не мога вече да повярвам в нищо.
Не мога още да повярвам че те няма.
Защото аз съм тук. и те обичам.

Задушница - не може да е по-голяма.

Най-добрия приятел

Имам странна влажност в окото си. Кучешко.
Нали разправят, че куче не може да плаче.
Глупости. Толкова плач съм понесъл на ужким
че вече сълзата ми нищо не значи.

Толкова пъти ме ритат в корема. Нарочно.
Щом не говоря. Мислят, че нищо не знам.
Като си нямам колибка. Хващам бездомност.
Най-добрия приятел - от мене сега го е срам.

Вече случайно ме хранят и галят.. Но не боли.
И не отстъпвам пред нищо ,което ме кара да мразя.
Аз съм човекът във тебе. Кучето в мене - си ти.
Заспивай спокойно сега. Аз съвестта ти ще пазя.

Някой ден ще порасна

Някой ден ще порасна. Защото ще бъда смалена.
Защото ще падне небето. И ще ме смачка зловещо.
После и ти. Нали си предател. Ще минеш през мене.
И аз ще съм нищо. И ще трябва да стана. На нещо.

  В този ден ще порасна. И ще стана много голяма.
Ще прекося девет гори. И ще заслужа десетата.
Когато поискам. Когато се случи. Дано да те няма.
Защото ще връщам. Със лихви. Небетата.

Спасена

Откакто ме нахрани със омраза -
разбрах, че ми е позволено
сама да се обичам.

Защото както се оказа -

ти си Някой,
а пък аз съм Никоя.
Чертая граници в небето.
Дори под него да ме смазваш.
Дори да газиш през сърцето ми...
Сама ще се изправя...
и ще вдигна света си
камък по камък...
Ще се влюбвам в когото си искам.
Ще преплувам накрая реката.
Ще пускам писма във бутилки.
Ще осъмвам с чаша кафе
във ръката си...


Ще си измисля адрес. 

Даже и име.

Нека всички научат.

Ще изгубя личната си карта.

Ще залича ЕГН- то си.

Ще бъда която си искам.

Ще живея със кучето.

Ще споделям със Господ.

И ще слушам сърцето си.

Откакто ти с омраза ме нахрани.

Разбрах, че ще бъда спасена.

Сто години във кръг ме черта -

но не стори от мене мишена.

Болка

"Във всекиго от нас живеят два тигъра..."

Пък аз отглеждам в себе си чудовище.
Не от приказките. Не от кошмарите.
Не стана тигър.Макар ,че по котешки,
има седем живота. И с мен се преражда.


Ако пристъпиш в света ми. Ще те подгони.
Ще те захапе. И твоята кръв ще изсмуче.
Само седем живота - живя като болка.
После стана любов. И се превърна в куче.

Едно и също

И този ден не искам да започне
с завършека на някое обичане.
С сондиране на нечия душевна почва
и изблика на крайно безразличие.

Не искам в храма да пристъпя плакала
дори да са изтекли някъде очите ми.
Не искам да започна да очаквам
  че на обратно ще заспивам като прилеп.

Ако от днес престана да мечтая някого
и някого започне мене да мечтае...
Ще бъде все едно кого съм чакала...
Защото точно той не иска и да знае...

Залезе и последното ми слънце

Залезе и последното ми слънце.
Небето пада ... пада... пада....
Любов смалена със вълшебна пръчица..
Ме взе за своята награда...
И вдигна тост с нощта
която тихо във юмрук ме мачка...
Страхът, да бъда твоя пак...
Е твоя страх.
Вземи го. И се махай!

Корен ( без дърво)

Отворих ти вратата. Затворих се се във себе си.
Не ставам по-добра, когато лошите обичам...
Не търся топлата вода. Открих Америка.
И близостта е пренаселена с чисто безразличие.

Така и не посях две праскови и две череши.
Наследството отмито от реката. Камъче.
Дърво без корен не. Че иначе ще се обеся...
Само корен - надолу. Нагоре е кръста на баба ми.

Среща

На баба ми

Ще се върна във твоята къща...
и стените ще помнят тебе и мене.
Ще се видя във твоите снимки
същата...
която те е повторила във времето...
Ще чуя твоите стъпки
и как си отваряш вратата...
Ще дойдеш ли...
Ще бъда там. Вътре.
И ще те чакам.

***

Пак ми прокапа небето.Крехък таван.
Капките удрят по масата. И псуват.
Тъжно е да се застреляш. Сам.
Живея, за да знам. Че съществувам.

Ръцете ми са те намерили. Нарочно.
За да обичат.Преди да ги сграбчи омраза.
Нека извали небето. Тъжната обич.
За да видиш това. Което ти казвам.

Втората любов е първа

Голямата любов е малка.
И втората любов е първа.
Обратното на моето нещастие
е онова, което няма да се сбъдне.

И времето е църква разрушена,
преди иконата й да заплаче.
Сега ще се помолиш ли за мене?!
Защото другите ще ме оплачат.

Преди да изора земята с длани.
Преди да ексхумирам самотата.
И Бог да бръкне в пресните ми рани.
Избягай първи от съдбата ми.

Да говорим за ...

Налей ми пак от същото, какво е то във впрочем?!
Ракия?!Водка или ...нещо друго, няма значение.
Пусни ми го просто, случайно, в сокчето
и да говорим .... как за какво?!За времето!

За любов не говоря отдавна, ти какво си помисли
че имам за разказване някаква тъжна история?!
Че щом от.. какво беше там... ми сипеш...
езикът ми сам за любов ще говори ли?!

Как да наречеш недоубитото и непосаденото!?
Защо да говоря за това, което ме обезсмисля.
Сърдечната ми клапа, безвъзвратно увредена,
не се нуждае от приказка за белия рицар.

Животът ми - обърната каруца от камъче
не дава пет пари по кой утъпкан път я води...
любов -престъпна, гнила, безнаказана...
За времето е по-удачно да говорим.

Песните са за това

Защо ми е да пиша - те песните нали са за това,
за да изплачеш всичко дето не успяваш...
Ще взема някой късен, ама страшно късен влак
защото нощите ужасно ме скъсяват...

И цял един живот съм закъсняла за ръцете ти.
Избързах първо да обикнеш. После - мразиш.
И непростимо се изплъзвам от сърцето ти...
Това е то ... почти като акорда на китара...

Излезе истина

Защо не ме застреляш просто...
и разпилееш празните ми мисли по стените.
Признавам си преди да ме застигне обич
ще почна да изпитвам... безразличие.

Дотолкова съм наранена, че съм чиста
след хилядите думи кални, дето ме замерят.
От толкова лъжа - излезе истина...
че най-голямата любов е лицемерие.

Когато се изгубиш

Когато се изгубиш
между люляците и дима от стари дизели.
Когато се продаваш, за да чуеш
какво нашепват грешките на миналото...
Но нямаш сили да си себе си.
И нямаш нищо повече от своето нямане.
Ще разбереш, че всъщност да си беден...
е просто да си се изстрадал.

(По-добре) Късно ...

Не мога повече да измълчавам този писък!
Сега ще ти го кажа. Искрено и лично.
Дори да не трябва. Дори да не искаш.
Ще си получиш сметката. За истината.


Осем години , двадесет нощи и девет минути.
Нито живея. Нито умирам. Все ми е тая.
Ти си ми всичкото вчера. И утре.
И без да те мисля. Отвътре те зная.


Познавам гласа ти. Защото мълчеше.
Прегръдката топла. В която изстинах.
Уби ме със поглед. Е или беше.
Все ми е тая. Защото те имаше.


А днес си отиваш. Не може да бъде.
Не трябва да свърши. Преди да започне.
Не искам да гледам. Не искам да чувам.
Защото обичам. Тебе. Нарочно.

Все другиго очаквах

Той няма да прилича другиго.
Защото не приличаше на себе си.
Дори до болка да съм влюбена.
Прегръщам самотата му. И я обсебвам.

Решавам да превърна нощите в балади.
Преди баладите да ме изплачат като нощи.
А той танцува .. сякаш страда....
Все другиго очаквах. Него - още!

Моя стих е за това

Не ми е крив света.
И счупеното. Залепено.
А просто цялата земя
се завъртя
в посока
срещу мене...
Защото аз така си пожелах!
Не може ничия омраза
да ме чернИ.
Дори да страдам -
моя стих е за това -
да го изстрадам
съвършено.

 

Огорчение

Дори и времето се умори...

да плаче ли...

вали....

да се мъчи...

Душата ми отвътре закървИ,

когато мина връв

около врата

на кучето.

Разбрах, че непокорните

не се обичат

лесно...

А всъщност във очите му

е цялата любов

на шибаната  ни

вселена.

И като танц на първата

любима песен.

Започнах да живея.

Преждевременно.

И най-последната Му

свобода

ще стане тираниЯ

или ... огорчение.

А времето се умори

от добрина...

Ще се напия.

И ще го застрелям.

То е само небе

Имам си едно небе. Дето никога не се завръща.

Няколко тетрадки - стихове ненужни никому.

Една опразнена отвътре. Няма къща.

Където призраци рисуват устни по стените й.

...

Имам още топлина. От изстиналото лято.

Още пръски по косите. От удавяне в реката.

Цветни водни кончета.Поглъщат светлината....

И една любов ръждива. В мен дълбае самотата си.

...

Трябваше ми мъничко... Защото имах всичко.

Сега, когато нямам себе си. Съм примирена.

Да знаеш ,че това небе е мое. Нищо, че е ничие....

Аз ще го прежаля ... Можеш да го вземеш.