BLOGGER TEMPLATES AND TWITTER BACKGROUNDS »

Sunset story на брега на Дунава



"Залезът е процепът между световете" ... Мога да видя оттатък колко безсмислени са били страховете ми. Колко пъти съм падала и съм се изправяла, защото нещо е било по-голямо и по-велико от болката. Нагазвам във водата и тя започва да отмива всичко... Отмива всеки спомен, който е полепнал върху кожата ми, всеки страх, че света отвън е по-голям от света отвътре ми. И отмива всяка болка, която няма лек ... Ако небето е църква - залезът е нейната икона. Ако коленичиш пред него всичките ти молитви ще бъдат чути. Ако протегнеш река към огъня на потъващото слънце ще изплуват всички отговори на въпросите ти. И ще стане все по-ясно... все по-ясно и по-ясно.... Ще се стъмва. А в теб ще се съмва. И един живот никога няма да бъде достатъчен ,за да се нагледаш на чудото на залеза. Колко пъти съм извървяла този Дунавски бряг и колко пъти съм гледала залезът му от всеки край и всеки ъгъл. Реката се променяше. Брегът се променяше. Аз се променях. Годините минаваха. А той не се промени никога, сякаш няма как да стане по-различен и по-съвършен.
Просто залез. Залезът, който пази толкова много истории. И само една от тях е моята.
Историята на един живот, която някой ден ще бъда заличена, и някой друг ще седне край брега - ще се вгледа в залеза и ще я препрочита.... Но никога няма да я разбере. Защото чудото на всеки живот е в това, че той е неразбран. Че той е загадка. Че той е свят.

Когато живота изпревари времето си. Когато хората се разминат в един живот. Когато започне да ти тежи, че няма как да върнеш миналото и няма как да настигнеш бъдещето някому, все едно всичката тежест е у тебе. И е страшна. И е непосилна. И ти си безсилен да я носиш. И безсилен да я свалиш. Това е чувството ,че за тебе утеха няма. Но утеха има. И това е залеза. Неговата тишина и неговото спокойствие - потърси ги, намери ги, гледай ги..... И ги пусни във себе си , защото той е най-голямата утеха, която познавам.

"... и аз ще си отида. Но птиците ще останат и ще пеят:
и моята градина ще остане, зеленото дърво
и неговият извор.
Много следобеди небесата ще са сини и лазурни,
Камбаните във кулата ще пеят,
Както пеят днес следобед.
Хората, които ме обичаха, ще си отидат,
Градчето ще се буди хубаво и ново всяка пролет.
Но духът ми ще се носи винаги печален
Във същия потаен кът на моята градина. "
                                Хуан Рамон Хименес

"Нашето съществуване е преходно като есенните облаци.
Да гледаш раждането и смъртта на съществата
е все едно да гледаш движенията в някакъв танц.
Живота е като проблясък на светкавица в небето,
преминава като порой надолу по стръмна планина..."
Буда
Възникна грешка в тази притурка
Възникна грешка в тази притурка