BLOGGER TEMPLATES AND TWITTER BACKGROUNDS »

сряда, 17 декември 2008 г.

Ръцете ми еднакво ще обичат

 

Не се страхувам
да съм ... ничия.
Дори да ме боли от нямане.
Ръцете ми еднакво ще обичат...
и истинският.
И измамника.
Душата ми ще си остане птица.
Дори да изковеш крилата й
с куршуми.
Ръцете ми еднакво ще обичат...
и намереното.
И изгубеното.

 

Знам защо...

Знам защо

ръцете ми тежат....
(Навярно станали са котви!)
Отчаяно са стискали,
във опит
да те задържат..
И дъното сега
е тяхната утопия.
Знам защо
очите ми са езера
оплели мрежите
на своите рибари.
Дошла е рано
есента.
За да пожъне само ярост.

Равносметка


Любовта на враговете ми -
чиста омраза.
Впива нокти в очите ми
и ослепявам.
Само теб си опазих.
А сега те проклинам.
Да страдаш.

неделя, 7 декември 2008 г.

Преди да те изстрадам

Ще ти дотрябвам. Ако ти се доумира.
Все полуживял. И някого недообичал.
Цял живот парчетата след теб събирах.
За да ти върна нещичко. Което да отричаш.

Толкова нелепо.Все река са ми очите.
Мият ти тъгата. Много бързо остарявам.
Ти недей да се тревожиш. Ще изпитам
само смърт, преди да те изстрадам.

вторник, 28 октомври 2008 г.

Есенно

Облича се във жълто есента ти.
(И устните й дълго боледуват.)
Очите са потеглили. Безвлаково.
Преди със гарата да се сбогуват...


Заровил поглед в кестени.И листопади.
Вали една такава... ситно. Самотата.
Очите ти са пътници. Изстрадали.
И пътя си. И есента. И всякого....

Rose's diary


Самотата е тънкостенна.Чуплива измислица.
Да се влюбиш в петък. И намразиш в неделя.
Обичам до смърт. (Открадна ме призрак)
И всичкото мое. С никой споделям.
...
Самотата е тънкотаванна.Дъждовно пробита.
А есен вали. Сякаш капе душата.
Обичам до смърт.(Последния никой)
И вечно проклета.Го страдам до святост.

Той не пие


Той не пие. (Друго както сълзите си.)
Най-голямата любов. Чакаше да му се случиш.
Напразно. Че раздели със толкова момичета
своите нощи. А заспиваше с мъката.
...
От запотените чаши ледът му цитира.
Твоето сбогом на глътки. Дума по дума.
Той не пие. А пие. И всъщност умира.
И с толкова чаши. Преглъща куршума си.

***

Изчакай да падна.
Преди да ме риташ в душата.

Ще съм истински слаба,
когато съм силна
да го напиша.
Всеки поет
си е чупил главата.

В някоя... истина.

неделя, 28 септември 2008 г.

Змийско време

  

Мразя времето на съзерцание
между релсите на непотеглили вагони.
Как се вият без посоки тайните...
черни, мътни, хапещи усойници....

Има много самота, която реже
като счупено стъкло зениците солени.
Змиите във очите никога не гледай!
Ще се омагьосаш. И ще се застреляш!
 

петък, 26 септември 2008 г.

Тъжната ми истина

 Послушах си приятелите. Не сърцето.
Натъпках си поемите. Във прозата.
Наум те заобичах. Като клетва.
Честита ми омраза. Вместо обич.

Празнувам се през чашите. В Неделя.
Най-близката ми църква. Са очите ти.
Прости ми глупостта. Че те споделям.
С Бог. Ти си тъжната ми истина.

Кон със счупен крак


На къс синджир ме върза
самотата.
Във себе си чертая кръгове.
И я разхождам.
Сред приспаните коне.
И седлата им.
Вяра. Надежда. И обич.
Смъртта уморява до смърт.
Не ми е тревожно.
Не ми е свирепо.
Мен ме застреляха в гръб.
Счупен крак...
било е сърцето ми.

понеделник, 8 септември 2008 г.

***

Болката е озлобено куче.
Втурва се и те гони.
За да захапе до кокал.
Твоята кръв
да изсмуче.
И да зарови остатъка.
В двора си.

Последния изстрел

Ще те погаля
с длани разтреперани.
И ще целуна очите ти.
Тихо.
Моят свят е разстрелян.
И ти си последният изстрел.

Само ревността ми побеждава.
Всичко, което е нежно.
И те проклинам -
да страдаш.
Не за мен.
А за себе си.

неделя, 7 септември 2008 г.

Отливка от устни

  

Тази вечер е отливка от устни.
Тази вечер е тайна. НестоманЕна.
Гипсова. Чуплива. И безвкусна.
На крадени мисли. Банкоспестени.

Тази вечер се връщам. Миражна.
Тази вечер - отливка от устни.
Целият свят. Е осеметажен.
Можеш да скочиш.
Но не и да чувстваш.

Летен дъжд

  

Най ми се плаче,когато
се влюбвам във своя
предател.
Дъждът да е летен
и тихо
във погледа
пали молитви.
После задушно ми става
и гоня копнежи
след твоите стъпки.
Най ми се плаче
тогава
когато съм жива.
А мъртва.

събота, 9 август 2008 г.

За нищо на света

Годините ми вдъхновяват дните.
Потъпкай ме. Да бъда себе си отново.
(За нищо на света не бих опитала
дали горчи изпитата отрова.)
...
Годините ми вдъхновяват дните.
Ще закърпя и най-дълбоките рани.
(Гледай ме право в очите,
как не умея да страдам.)

събота, 26 януари 2008 г.

Липсваш ми... (На баба ми )

  

Липсваш ми...
така невъобразимо силно.
Така необратимо и свирепо.
Липсваш ми ...
дотолкова, че да премина
като куршум през сърцето си.
Липсваш ми...
да ме научиш пак да обичам.
Да се хвана с разтреперени ръце
за Бога.
Липсваш ми...
дотолкова, че да ти пиша,
всичко дето ми тежи.
Но не и сбогом.

Малко честно

 

В какаовите ти очи
светът ми се пречупи -
блясък и измама.
Забранено ми е да те имам
и понякога почти
усещам, че те нямам.
Но не го мисли.
Не ми е стигнало
да те обичам времето.
Аз съм честна със теб.
И нечестна със себе си.

Мое е небето

Колко хора вместо мен решават.
Как да кръстят улиците.
И кога да отшумят летата.
Искам да приличам на себе си.
А приличам на останалите.
Обличам се в безверие.
Да не ми личи че съм плакала.
Пия кафе в чаени чаши.
И нощем не оставям лампите да светят.
Седя във тъмното и си повтарям...
че е мое небето.
Че е мое небето!

 

"Нашето съществуване е преходно като есенните облаци.
Да гледаш раждането и смъртта на съществата
е все едно да гледаш движенията в някакъв танц.
Живота е като проблясък на светкавица в небето,
преминава като порой надолу по стръмна планина..."
Буда