Когато се изгубиш

Когато се изгубиш
между люляците и дима от стари дизели.
Когато се продаваш, за да чуеш
какво нашепват грешките на миналото...
Но нямаш сили да си себе си.
И нямаш нищо повече от своето нямане.
Ще разбереш, че всъщност да си беден...
е просто да си се изстрадал.

(По-добре) Късно ...

Не мога повече да измълчавам този писък!
Сега ще ти го кажа. Искрено и лично.
Дори да не трябва. Дори да не искаш.
Ще си получиш сметката. За истината.


Осем години , двадесет нощи и девет минути.
Нито живея. Нито умирам. Все ми е тая.
Ти си ми всичкото вчера. И утре.
И без да те мисля. Отвътре те зная.


Познавам гласа ти. Защото мълчеше.
Прегръдката топла. В която изстинах.
Уби ме със поглед. Е или беше.
Все ми е тая. Защото те имаше.


А днес си отиваш. Не може да бъде.
Не трябва да свърши. Преди да започне.
Не искам да гледам. Не искам да чувам.
Защото обичам. Тебе. Нарочно.

Все другиго очаквах

Той няма да прилича другиго.
Защото не приличаше на себе си.
Дори до болка да съм влюбена.
Прегръщам самотата му. И я обсебвам.

Решавам да превърна нощите в балади.
Преди баладите да ме изплачат като нощи.
А той танцува .. сякаш страда....
Все другиго очаквах. Него - още!

Моя стих е за това

Не ми е крив света.
И счупеното. Залепено.
А просто цялата земя
се завъртя
в посока
срещу мене...
Защото аз така си пожелах!
Не може ничия омраза
да ме чернИ.
Дори да страдам -
моя стих е за това -
да го изстрадам
съвършено.

 

Огорчение

Дори и времето се умори...

да плаче ли...

вали....

да се мъчи...

Душата ми отвътре закървИ,

когато мина връв

около врата

на кучето.

Разбрах, че непокорните

не се обичат

лесно...

А всъщност във очите му

е цялата любов

на шибаната  ни

вселена.

И като танц на първата

любима песен.

Започнах да живея.

Преждевременно.

И най-последната Му

свобода

ще стане тираниЯ

или ... огорчение.

А времето се умори

от добрина...

Ще се напия.

И ще го застрелям.

То е само небе

Имам си едно небе. Дето никога не се завръща.

Няколко тетрадки - стихове ненужни никому.

Една опразнена отвътре. Няма къща.

Където призраци рисуват устни по стените й.

...

Имам още топлина. От изстиналото лято.

Още пръски по косите. От удавяне в реката.

Цветни водни кончета.Поглъщат светлината....

И една любов ръждива. В мен дълбае самотата си.

...

Трябваше ми мъничко... Защото имах всичко.

Сега, когато нямам себе си. Съм примирена.

Да знаеш ,че това небе е мое. Нищо, че е ничие....

Аз ще го прежаля ... Можеш да го вземеш.

Ти , с твоята песен

Стига си ме наранявал.

Ти.

Със твоята песен.

Знам, ще се науча да прощавам.

Нека падне и последната

ми есен.

Във окото ми сълзата.

И ще полудея от обичане.

Ти си остави

сили да заплачеш.

Когато този свят ще ме премята

като лист....

като лист....

По ръбчето на допустимото

Днес ми е толкова криво. Света е наопаки.

Ти си виновен за всичко. За моето сбъркано всичко.

Ще те посоча с пръст. И ще напсувам и самия Господ..

И онзи дето ме прокле. Точно теб да обичам.

...

Все се разминаваме. По ръбчето на допустимото.

Не бивало. Не можело. Не трябвало да ни се случи....

Сякаш някой ме е питал. Сякаш мога да избирам.

Да прощавам. Да забравям. Да съм чучело.

...

Исках да мълча. Някъде дълбоко... беше ми смирено.

Беше някак безразлично. Колко ще изстрадам.

Но не спря да ме гризе... Липсата у мене.

Този свят без теб ... освен, че ми е крив.

.........Е много празен.

Вече те няма

Тя разбива сърца. Защото умее.

Има телефона ти. Адреса. Мислите.

На две пресечки от сърцето ти. Живее.

И съществува. И е измислена.

...

Тя е цялата шепот.Във своята рима.

И в нейния стих - цял живот си живял.

Тя е проспала - стоте си години.

И вече те няма. Стиха й е бял.

Януарски дъжд

Дъждът през януари

е сълза.

Жесток е.

Тихо слиза по дуварите.

Във тишината им.

В пукнатините.

И рухва старостта на времето.

Студените му пръсти чупят

думите...

Поетите не искат да го помнят.

И го трият между редовете си.

Безумие...

Мирише още на дъжда,

разчупил залезите на октомври.

Дъжда през януари......

е само нелепица.

До подателя

 

Запалих си адреса.( Кибритена къща.)

Не са ми нужни дрехите. Да се позная.

Ти ме обичаш. А всичко се връща.

Вгледай се в мен. Ми пишеш накрая.

...

Живея под Бог. Покорно и сляпо.

До днес. (Когато си запалих адреса.)

Ще ти се върна. До подателя.

Вгледай се в мен. Една поетеса.

"Съжалявам" - каза....

 

Целувам те.( Дори със мъртвите си устни)

Ти недей да съжаляваш вече.(Няма нужда)

Твоите несъщи, други, уж ... ненужни чувства

дето все не са за мен... Раздай на чуждите.

...

Аз пак ще те целуна.(Мога и да спя по сто години)

И невярваща във чудесата ще се случа.

Ти недей да съжаляваш вече. То ми мина.

Болката, яда, гнева.... (Като на куче...)

Ръцете ми еднакво ще обичат

 

Не се страхувам

да съм ... ничия.

Дори да ме боли от нямане.

Ръцете ми еднакво ще обичат...

и истинският.

И измамника.

Душата ми ще си остане птица.

Дори да изковеш крилата й

с куршуми.

Ръцете ми еднакво ще обичат...

и намереното.

И изгубеното.

 

Знам защо...

Знам защо

ръцете ми тежат....

(Навярно станали са котви!)

Отчаяно са стискали,

във опит

да те задържат..

И дъното сега

е тяхната утопия.

Знам защо

очите ми са езера

оплели мрежите

на своите рибари.

Дошла е рано

есента.

За да пожъне само ярост.

Равносметка

Любовта на враговете ми -

чиста омраза.

Впива нокти в очите ми

и ослепявам.

Само теб си опазих.

А сега те проклинам.

Да страдаш.

Преди да те изстрадам

Ще ти дотрябвам. Ако ти се доумира.

Все полуживял. И някого недообичал.

Цял живот парчетата след теб събирах.

За да ти върна нещичко. Което да отричаш.

Толкова нелепо.Все река са ми очите.

Мият ти тъгата. Много бързо остарявам.

Ти недей да се тревожиш. Ще изпитам

само смърт, преди да те изстрадам.

Есенно

Облича се във жълто есента ти.

(И устните й дълго боледуват.)

Очите са потеглили. Безвлаково.

Преди със гарата да се сбогуват...

Заровил поглед в кестени.И листопади.

Вали една такава... ситно. Самотата.

Очите ти са пътници. Изстрадали.

И пътя си. И есента. И всякого....

Rose's diary

Самотата е тънкостенна.Чуплива измислица.

Да се влюбиш в петък. И намразиш в неделя.

Обичам до смърт. (Открадна ме призрак)

И всичкото мое. С никой споделям.

...

Самотата е тънкотаванна.Дъждовно пробита.

А есен вали. Сякаш капе душата.

Обичам до смърт.(Последния никой)

И вечно проклета.Го страдам до святост.

Той не пие

Той не пие. (Друго както сълзите си.)

Най-голямата любов. Чакаше да му се случиш.

Напразно. Че раздели със толкова момичета

своите нощи. А заспиваше с мъката.

...

От запотените чаши ледът му цитира.

Твоето сбогом на глътки. Дума по дума.

Той не пие. А пие. И всъщност умира.

И с толкова чаши. Преглъща куршума си.

***

Изчакай да падна.
Преди да ме риташ в душата.

Ще съм истински слаба,

когато съм силна

да го напиша.

Всеки поет

си е чупил главата.

В някоя... истина.

Змийско време

  

Мразя времето на съзерцание

между релсите на непотеглили вагони.

Как се вият без посоки тайните...

черни, мътни, хапещи усойници....

Има много самота, която реже

като счупено стъкло зениците солени.

Змиите във очите никога не гледай!

Ще се омагьосаш. И ще се застреляш!

 

Тъжната ми истина

 Послушах си приятелите. Не сърцето.

Натъпках си поемите. Във прозата.

Наум те заобичах. Като клетва.

Честита ми омраза. Вместо обич.

Празнувам се през чашите. В Неделя.

Най-близката ми църква. Са очите ти.

Прости ми глупостта. Че те споделям.

С Бог. Ти си тъжната ми истина.

Кон със счупен крак

На къс синджир ме върза

самотата.

Във себе си чертая кръгове.

И я разхождам.

Сред приспаните коне.

И седлата им.

Вяра. Надежда. И обич.

Смъртта уморява до смърт.

Не ми е тревожно.

Не ми е свирепо.

Мен ме застреляха в гръб.

Счупен крак...

било е сърцето ми.

***

Болката е озлобено куче.

Втурва се и те гони.

За да захапе до кокал.

Твоята кръв

да изсмуче.

И да зарови остатъка.

В двора си.

Последния изстрел

Ще те погаля

с длани разтреперани.

И ще целуна очите ти.

Тихо.

Моят свят е разстрелян.

И ти си последният изстрел.

Само ревността ми побеждава.

Всичко, което е нежно.

И те проклинам -

да страдаш.

Не за мен.

А за себе си.

Отливка от устни

  

Тази вечер е отливка от устни.

Тази вечер е тайна. НестоманЕна.

Гипсова. Чуплива. И безвкусна.

На крадени мисли. Банкоспестени.

Тази вечер се връщам. Миражна.

Тази вечер - отливка от устни.

Целият свят. Е осеметажен.

Можеш да скочиш.

Но не и да чувстваш.

Летен дъжд

  

Най ми се плаче,когато

се влюбвам във своя

предател.

Дъждът да е летен

и тихо

във погледа

пали молитви.

После задушно ми става

и гоня копнежи

след твоите стъпки.

Най ми се плаче
тогава
когато съм жива.
А мъртва.

За нищо на света

Годините ми вдъхновяват дните.

Потъпкай ме. Да бъда себе си отново.

(За нищо на света не бих опитала

дали горчи изпитата отрова.)

...

Годините ми вдъхновяват дните.

Ще закърпя и най-дълбоките рани.

(Гледай ме право в очите,

как не умея да страдам.)

Липсваш ми... (На баба ми )

  

Липсваш ми...

така невъобразимо силно.

Така необратимо и свирепо.

Липсваш ми ...

дотолкова, че да премина

като куршум през сърцето си.

Липсваш ми...

да ме научиш пак да обичам.

Да се хвана с разтреперени ръце

за Бога.

Липсваш ми...

дотолкова, че да ти пиша,

всичко дето ми тежи.

Но не и сбогом.

Малко честно

 

В какаовите ти очи

светът ми се пречупи -

блясък и измама.

Забранено ми е да те имам

и понякога почти

усещам, че те нямам.

Но не го мисли.

Не ми е стигнало

да те обичам времето.

Аз съм честна със теб.

И нечестна със себе си.

Мое е небето

Колко хора вместо мен решават.

Как да кръстят улиците.

И кога да отшумят летата.

Искам да приличам на себе си.

А приличам на останалите.

Обличам се в безверие.

Да не ми личи че съм плакала.

Пия кафе в чаени чаши.

И нощем не оставям лампите да светят.

Седя във тъмното и си повтарям...

че е мое небето.

Че е мое небето!