Липсваш ми...
така невъобразимо силно.
Така необратимо и свирепо.
Липсваш ми ...
дотолкова, че да премина
като куршум през сърцето си.
Липсваш ми...
да ме научиш пак да обичам.
Да се хвана с разтреперени ръце
за Бога.
Липсваш ми...
дотолкова, че да ти пиша,
всичко дето ми тежи.
Но не и сбогом.
В какаовите ти очи
светът ми се пречупи -
блясък и измама.
Забранено ми е да те имам
и понякога почти
усещам, че те нямам.
Но не го мисли.
Не ми е стигнало
да те обичам времето.
Аз съм честна със теб.
И нечестна със себе си.
Колко хора вместо мен решават.
Как да кръстят улиците.
И кога да отшумят летата.
Искам да приличам на себе си.
А приличам на останалите.
Обличам се в безверие.
Да не ми личи че съм плакала.
Пия кафе в чаени чаши.
И нощем не оставям лампите да светят.
Седя във тъмното и си повтарям...
че е мое небето.
Че е мое небето!
"Нашето съществуване е преходно като есенните облаци.
Да гледаш раждането и смъртта на съществата
е все едно да гледаш движенията в някакъв танц.
Живота е като проблясък на светкавица в небето,
преминава като порой надолу по стръмна планина..."
Буда
