BLOGGER TEMPLATES AND TWITTER BACKGROUNDS »

неделя, 6 ноември 2011 г.

Спасена

Откакто ме нахрани със омраза -
разбрах, че ми е позволено
сама да се обичам.
Защото както се оказа -
ти си Някой,
а пък аз съм Никоя.
Чертая граници в небето.
Дори под него да ме смазваш.
Дори да газиш през сърцето ми...
Сама ще се изправя...
и ще вдигна света си
камък по камък...
Ще се влюбвам в когото си искам.
Ще преплувам накрая реката.
Ще пускам писма във бутилки.
Ще осъмвам с чаша кафе
във ръката си...


Ще си измисля адрес. 
Даже и име.
Нека всички научат.
Ще изгубя личната си карта.
Ще залича ЕГН- то си.
Ще бъда която си искам.
Ще живея със кучето.
Ще споделям със Господ.
И ще слушам сърцето си.

Откакто ти с омраза ме нахрани.
Разбрах, че ще бъда спасена.
Сто години във кръг ме черта -
но не стори от мене мишена.

Болка

"Във всекиго от нас живеят два тигъра..."


Пък аз отглеждам в себе си чудовище.
Не от приказките. Не от кошмарите.
Не стана тигър.Макар ,че по котешки,
има седем живота. И с мен се преражда.


Ако пристъпиш в света ми. Ще те подгони.
Ще те захапе. И твоята кръв ще изсмуче.
Само седем живота - живя като болка.
После стана любов. И се превърна в куче.

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

Едно и също

И този ден не искам да започне
с завършека на някое обичане.
С сондиране на нечия душевна почва
и изблика на крайно безразличие.

Не искам в храма да пристъпя плакала
дори да са изтекли някъде очите ми.
Не искам да започна да очаквам
  че на обратно ще заспивам като прилеп.

Ако от днес престана да мечтая някого
и някого започне мене да мечтае...
Ще бъде все едно кого съм чакала...
Защото точно той не иска и да знае...

понеделник, 10 октомври 2011 г.

Залезе и последното ми слънце

Залезе и последното ми слънце.
Небето пада ... пада... пада....
Любов смалена със вълшебна пръчица..
Ме взе за своята награда...
И вдигна тост с нощта
която тихо във юмрук ме мачка...
Страхът, да бъда твоя пак...
Е твоя страх.
Вземи го. И се махай!

Корен ( без дърво)

Отворих ти вратата. Затворих се се във себе си.
Не ставам по-добра, когато лошите обичам...
Не търся топлата вода. Открих Америка.
И близостта е пренаселена с чисто безразличие.

Така и не посях две праскови и две череши.
Наследството отмито от реката. Камъче.
Дърво без корен не. Че иначе ще се обеся...
Само корен - надолу. Нагоре е кръста на баба ми.

Среща

На баба ми

Ще се върна във твоята къща...
и стените ще помнят тебе и мене.
Ще се видя във твоите снимки
същата...
която те е повторила във времето...
Ще чуя твоите стъпки
и как си отваряш вратата...
Ще дойдеш ли...
Ще бъда там. Вътре.
И ще те чакам.

***

Пак ми прокапа небето.Крехък таван.
Капките удрят по масата. И псуват.
Тъжно е да се застреляш. Сам.
Живея, за да знам. Че съществувам.

Ръцете ми са те намерили. Нарочно.
За да обичат.Преди да ги сграбчи омраза.
Нека извали небето. Тъжната обич.
За да видиш това. Което ти казвам.

"Нашето съществуване е преходно като есенните облаци.
Да гледаш раждането и смъртта на съществата
е все едно да гледаш движенията в някакъв танц.
Живота е като проблясък на светкавица в небето,
преминава като порой надолу по стръмна планина..."
Буда