BLOGGER TEMPLATES AND TWITTER BACKGROUNDS »

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Когато се изгубиш

Когато се изгубиш
между люляците и дима от стари дизели.
Когато се продаваш, за да чуеш
какво нашепват грешките на миналото...
Но нямаш сили да си себе си.
И нямаш нищо повече от своето нямане.
Ще разбереш, че всъщност да си беден...
е просто да си се изстрадал.

четвъртък, 25 юни 2009 г.

(По-добре) Късно ...

Не мога повече да измълчавам този писък!
Сега ще ти го кажа. Искрено и лично.
Дори да не трябва. Дори да не искаш.
Ще си получиш сметката. За истината.


Осем години , двадесет нощи и девет минути.
Нито живея. Нито умирам. Все ми е тая.
Ти си ми всичкото вчера. И утре.
И без да те мисля. Отвътре те зная.


Познавам гласа ти. Защото мълчеше.
Прегръдката топла. В която изстинах.
Уби ме със поглед. Е или беше.
Все ми е тая. Защото те имаше.


А днес си отиваш. Не може да бъде.
Не трябва да свърши. Преди да започне.
Не искам да гледам. Не искам да чувам.
Защото обичам. Тебе. Нарочно.

вторник, 31 март 2009 г.

Все другиго очаквах

Той няма да прилича другиго.
Защото не приличаше на себе си.
Дори до болка да съм влюбена.
Прегръщам самотата му. И я обсебвам.

Решавам да превърна нощите в балади.
Преди баладите да ме изплачат като нощи.
А той танцува .. сякаш страда....
Все другиго очаквах. Него - още!

четвъртък, 26 март 2009 г.

Моя стих е за това


Не ми е крив света.
И счупеното. Залепено.
А просто цялата земя
се завъртя
в посока
срещу мене...
Защото аз така си пожелах!
Не може ничия омраза
да ме чернИ.
Дори да страдам -
моя стих е за това -
да го изстрадам
съвършено.

 

Огорчение



Дори и времето се умори...
да плаче ли...
вали....
да се мъчи...
Душата ми отвътре закървИ,
когато мина връв
около врата
на кучето.
Разбрах, че непокорните
не се обичат
лесно...
А всъщност във очите му
е цялата любов
на шибаната  ни
вселена.
И като танц на първата
любима песен.
Започнах да живея.
Преждевременно.
И най-последната Му
свобода
ще стане тираниЯ
или ... огорчение.
А времето се умори
от добрина...
Ще се напия.
И ще го застрелям.

четвъртък, 5 март 2009 г.

То е само небе


Имам си едно небе. Дето никога не се завръща.
Няколко тетрадки - стихове ненужни никому.
Една опразнена отвътре. Няма къща.
Където призраци рисуват устни по стените й.
...
Имам още топлина. От изстиналото лято.
Още пръски по косите. От удавяне в реката.
Цветни водни кончета.Поглъщат светлината....
И една любов ръждива. В мен дълбае самотата си.
...
Трябваше ми мъничко... Защото имах всичко.
Сега, когато нямам себе си. Съм примирена.
Да знаеш ,че това небе е мое. Нищо, че е ничие....
Аз ще го прежаля ... Можеш да го вземеш.

Ти , с твоята песен


Стига си ме наранявал.
Ти.
Със твоята песен.
Знам, ще се науча да прощавам.
Нека падне и последната
ми есен.
Във окото ми сълзата.
И ще полудея от обичане.
Ти си остави
сили да заплачеш.
Когато този свят ще ме премята
като лист....
като лист....

По ръбчето на допустимото


Днес ми е толкова криво. Света е наопаки.
Ти си виновен за всичко. За моето сбъркано всичко.
Ще те посоча с пръст. И ще напсувам и самия Господ..
И онзи дето ме прокле. Точно теб да обичам.
...
Все се разминаваме. По ръбчето на допустимото.
Не бивало. Не можело. Не трябвало да ни се случи....
Сякаш някой ме е питал. Сякаш мога да избирам.
Да прощавам. Да забравям. Да съм чучело.
...
Исках да мълча. Някъде дълбоко... беше ми смирено.
Беше някак безразлично. Колко ще изстрадам.
Но не спря да ме гризе... Липсата у мене.
Този свят без теб ... освен, че ми е крив.
.........Е много празен.

Вече те няма


Тя разбива сърца. Защото умее.
Има телефона ти. Адреса. Мислите.
На две пресечки от сърцето ти. Живее.
И съществува. И е измислена.
...
Тя е цялата шепот.Във своята рима.
И в нейния стих - цял живот си живял.
Тя е проспала - стоте си години.
И вече те няма. Стиха й е бял.

понеделник, 26 януари 2009 г.

Януарски дъжд



Дъждът през януари
е сълза.
Жесток е.
Тихо слиза по дуварите.
Във тишината им.
В пукнатините.
И рухва старостта на времето.
Студените му пръсти чупят
думите...
Поетите не искат да го помнят.
И го трият между редовете си.
Безумие...
Мирише още на дъжда,
разчупил залезите на октомври.
Дъжда през януари......
е само нелепица.




петък, 2 януари 2009 г.

До подателя

 
Запалих си адреса.( Кибритена къща.)
Не са ми нужни дрехите. Да се позная.
Ти ме обичаш. А всичко се връща.
Вгледай се в мен. Ми пишеш накрая.
...
Живея под Бог. Покорно и сляпо.
До днес. (Когато си запалих адреса.)
Ще ти се върна. До подателя.
Вгледай се в мен. Една поетеса.

четвъртък, 1 януари 2009 г.

"Съжалявам" - каза....

 
Целувам те.( Дори със мъртвите си устни)
Ти недей да съжаляваш вече.(Няма нужда)
Твоите несъщи, други, уж ... ненужни чувства
дето все не са за мен... Раздай на чуждите.
...
Аз пак ще те целуна.(Мога и да спя по сто години)
И невярваща във чудесата ще се случа.
Ти недей да съжаляваш вече. То ми мина.
Болката, яда, гнева.... (Като на куче...)

"Нашето съществуване е преходно като есенните облаци.
Да гледаш раждането и смъртта на съществата
е все едно да гледаш движенията в някакъв танц.
Живота е като проблясък на светкавица в небето,
преминава като порой надолу по стръмна планина..."
Буда